Оцет, чесън и сол на вкус
Космическата станция…
Тъмно помещение, разположено на средна височина под нивото на досегашния коридор…
- Мамка му и мрак! Дайте фенерчета. – рече Хензел.
- Аз мойто го изпуснах, като друснахме. – отвърна Мич.
Корнелиус включи фаровете и отново освети положението. Намираха се в нещо като склад, пълен с няколко боклучави (по думите на Пайк) сандъка. От към извънземни, помещението беше чисто, с изключение на малкото протекла “пача” по ъглите.
- Е добре, да видим какво има тук и да измислим някакъв план. – рече Червената шапчица.
Това и се заеха да правят. В един определен момент от времето, малко в страни на единия края, стояха Майк и Пайк и не бяха на едно мнение:
- Разсъждаваш като малко дете! – упрекна го Майк, по повод на предложението му да го залеят с бензин и да го запалят.
- Е какво, малкото дете няма ли да ни реши проблема? – отвърна Пайк.
- Не и в случая. Положението е много сериозно, както виждаш.
- Ще, пък, го реши. – настоя Пайк.
- Няма.
- Ще.
- Няма.
- Е, а па да видиме, дали няма.
- Не прави глупости!
– Добре, сега какво би направило едно малко детенце, ако види подобен сопол? Вероятно ще го лапне… Или пък ще… ще го посоли с нещо. Да, както соли голите охлюви.
Той се зае да рови в сака, за сол, но вместо това намери само пакетче готварска сода. В насред сандъците намери и плик с амоняк.
- Ще трябва да свърши работа.
Взе ги и отиде при стеклата се пача в ъгъла.
Отвори едното пакетче и поръси. После и другото.
- Ей, я гледайте какво става! – викна той на останалите.
Всички се събраха, да видят онова, което имаше да им бъде показано.
- Пени се. – отбеляза Джейк, след като всички го погледаха мълчаливо няколко секунди.
- Като гол охлюв. – добави наблюдение Джиме.
Червената шапчица го гледаше и беше на ясно с онова, което другите осмислиха преди секунда. Накрая Хо обясни:
- Не знам от какви вещества е изградено това чудо, та уредите не го засякоха, но изглежда че реагира почти като киселина на основа с амоняка и содата.
- Да бе, наистина. – изрази лек сарказъм Крейк – Питам се само как не се сетихме за това по-рано. Виждаме го, че разяжда, значи е киселина!
- Не е толкова просто. Ако бръкнеш в чаша с основа и чаша с киселина, все ще ти изгори пръста. – демонстрира Химични познания, Джейк.
- Уредите не го определят като киселина. – възрази Кхх.
- Абе уредите…! Аз като ви казвам да използваме обикновен лакмус, ама вие…! – изрази възмущение О’Хара. – За другия път ще знаете.
- Как ще го премериш с лакмус, като това нещо разяде половината база? – застана в опозиция, Максуел.
- Сега не е време за такива глупости. – намеси се О’Нийл – Важното е, че това му действа.
- Става на сок. – вметна Джиме.
- Чудесно, и сега какъв е планът? Застрелваме всичко твърдо и поливаме останалото със сода и амоняк? – допусна Гретел.
- Май за сега нямаме по-добра алтернатива. – рече Хензел.
- Има вероятност, унищожавайки меката част, да измрат и твърдите. Нали стигнахме до извода, че са свързани. – изрази хипотеза, барона.
- Аз имам и идеята, какво да правим. – заяви адмиралът, след което изказа плана си:
- Намираме се в един от складовете за хранителни провизии. Тук се съхраняват запасите от брашно, мая, все работи за производството на хляб и разбира се – сода. Някъде на близо трябва да има и амоняк. Взимаме ги, и си проправяме път през близко разположената асансьорна шахта, която води директно към стола. От там лесно ще се доберем до живото-поддържащата система. Сипваме содата и амоняка в хидропроцесора, след което вентилационната система ги разпространява до всяко най-затънтено кътче на базата. За нас ще вземем защитни костюми. Там трябва да има.
- Чудесен план. – подкрепи баронът – Но има едно нещо, което не ми е ясно. Как ще се измъкнем, след като напълним всичко със сода и амоняк?
Замислиха се, тъй като наистина, че докът и совалките бяха повредени.
- Добре де, какъв ни е проблемът? Ние нали паркирахме отвън. – спомни си Джиме.
- Да бе, верно! – възкликна Джейк.
- Значи си проправяме път направо навън, качваме се на совалката и изчезваме. – обобщи Майк.
Те помислиха още малко и съставиха точен план. След което беше експресивно възкликнато:
- Да действаме! – последното бяха думи на Спайк, който бе обзет от възторжени чувства на надежда за успех.
Обаче пътят към съседните складове беше блокиран. Решиха бързо.
- Взрив! – викана Хензел и посочи към стената.
Командирът на маринците се подаде от окопа, огледа и изкомандва:
- Взрив!
Един от маринците се промъкна пълзешком, с енергично движение и заложи малка чантичка до стената. След това с търкалящо движение се върна в окопа. След мощна експлозия, в стената бе изкъртена дупка.
- Я, супер – тухла! – учуди се Спайк.
- Ами да, голяма част от основите на базата са иззидани от тухли. Специално проектирани космически тухли, разбира се. Изпечени от рeголита (лунния пясък) на место. – обясни Дороти – много помагат за регулацията на температурата.
Спайк кимна утвърдително.
- Събирай! Напред! – изкомандва командирът, в резултат на което, маринците събраха на бързо окопа и нахлуха в следващото помещение, с насочени автомати.
- Чисто е! – провикна се командирът, към останалите.
Баронът вече беше там и оглеждаше.
- Добре, складовете са почти непокътнати. Явно гадините се пазят от тук. – каза адмиралът, със задоволство.
По дадено нареждане, нашите проучиха множеството сандъци в помещението. Намериха множество чували със сода.
- Защо държите толкова много сода на станцията? – поинтересува се Макс.
- Заради хляба. – отвърна Дороти – Ако го карат от земята, ще изстива, за това сме, или по-точно бяхме сформирали корпус от баби, които да го месят тук.
- И за стомашни киселини. Нали знаете, много персонал – много киселина. – добави адмиралът.
- Добре, сега да намерим асансьора. Трябва да е в тази посока. – бяха следващите му думи.
Тръгнаха през складовете, в указаната посока. Мич беше изморен.
- Стига бе, мечка си, мама му стара! – нахока го Пит.
Огледаха се на всякъде, за да се ориентират, в кой точно склад се намираха. От тук минаха – от там минаха и не в този, но в следващия откриха споменатия асансьор. Там беше малко по-широко, но за сметка на това, повечко “пача” беше избила по краищата, заемайки около 1/3 от пространството. В нея все още плуваха недоразядени парчета.
- Добре, намерихме го. А сега какво? – поинтересува се Хензел – Вратите са здраво заяли, а липсата на ток и пара възпрепятства използването му по какъвто и да било начин.
- Всичко по реда си. – рече адмиралът – Първо отваряме вратите, после проверяваме състоянието на шахтата, после мислим как да се качим нагоре.
Захванаха се с изпълнението. Но не беше проблема в отварянето на вратите толкова, колкото в това, кеото стана после. Отвътре започна да се сипе пача. Цялата шахта беше пълна с нея…