Първият от всички герои (още от преди да стане модерно), възпят в човешката история. Могъщия див лъв – син на богинята майка, дойната-крава – Римат Нинсун и царя на древния град Урук, Лугалбанда Страховития.
В буйната си младост бил много див. Обичал грубата игра и бил ненадминат плейбой. С това тормозел поданиците си и постепенно дотегнал на боговете. След като не могли повече да го търпят, те изпратили дивия човек Енкиду, за да го пребори в битка. Двамата водили лют двубой в продължение на много луни. След като никой не успял да надвие другия, те се побратимили и на пук на боговете, станали най-добри приятели.
Гилгамеш изоставил разюздения живот и се отдал на приключения. Заедно със своя нов приятел, той преборил множество опасности и сразил могъщи врагове (повечето от които лекомислено и без конкретна необходимост), сред които – страховития Хумбаба – демонът от кедровата гора. (който освен, че пазел гората недостъпна, общо взето не пречил на никого)
Прочул се много и с това хванал окото на богинята Ищар, която решила да го направи свой съпруг. Гилгамеш категорично отказал, тъй като ергенския живот и приключенията със своя добър приятел му допадали повече от брачния хомот. Разгневена, богинята изпратила срещу тях свирепия небесен бик, но те веднага го сразили.
В пристъп на триумф, Енкиду дори замерил богинята с парче месо от разкъсания звяр. Заради изключителната проява на неуважение, боговете решили да го накажат и изцедили силите му. Енкиду заболял и не след дълго умрял, оставяйки дълбока рана в душата на своя скъп другар.
Опечален, Гилгамеш пребродил краищата на земята, за да намери начин да върне към живот своя приятел. Слязъл дори в подземното царство, но решение нямало. (Златните кози рога тогава не били известни) Тогава, огорчен и обезпокоен, Гилгамеш се замислил за собствената си смъртност. Казал си „Нима и мен ме очаква същата съдба?“ И предприел нова мисия – да постигне безсмъртие.
Отправил се към националната библиотека и дни наред прелиствал дебелите плочи (по онова време писмеността била върху глинени таблети) в търсене на отговор. Най-сетне открил следа. Според древните предания, единствения човек, който (до тогава) бил постигнал безсмъртие, бил – Утнапищим Далечния син на Убаратуту, царя на Шурупак. Гилгамеш веднага се заел да го открие и да научи тайната му.
Пропътувал гори и долини, преборил свирепи човекоядни лъвове, за да достигне планината Машу – най-високата планина, от където изгрява и залязва слънцето и по-нагоре от която се простирал само небосводът. Там, на пътя му се изпречили човекът скорпион и жена му – пазители на портите към непристъпните пещери на вечната тъмнина. Те се опитали да го отвърнат. Преминаването през пещерите било непосилно за никой смъртен, но Гилгамеш бил непреклонен.
След като обяснил на две, на три за какво е дошъл, в знак на съпричастност, те му направили път да мине. И той слязъл в дебрите на подземните пещери, където дни наред се лутал в непрогледна тъмнина, докато най-сетне излязъл от другата страна на планината.
Озовал се пред гостилницата на гостилничарката Сидури, която живее на брега на морето. Тя го поканила на по халба и се опитала да го разубеди от дръзката му мисия и да го убеди да се прибере удома и да живее живота си. Но Гилгамеш бил непреклонен. Тогава, тя го упътила до Уршанаби – лодкаря на боговете, който да го преведе през водите, до земята, в която живее Утнапищим. Гилгамеш се разбрал с него повече с тежестта на юмрука от колкото с остротата на езика си, но в крайна сметка Уршанаби го отвел до дома на Утнапищим.
Старият Утнапищим разказал на Гилгамеш своята история. Преди безброй луни, боговете Ану, Нинурта, Енлил и Еннури се наговорили да погубят човечеството (защото им вдигали много шум). Решили, че най-практично ще е да потопят цялата земя и да издавят всичко живо барабар с човеците. Но богът Еа, който не бил съгласен с плановете на останалите, тайно подшушнал на Утнапищим да се подготви. Tой построил огромна дървена лодка (също като Адрахазис и Зиусудра преди него), чиито стени измазал със смола. В нея приютил цялото си семейство, както и по чифт от всяка жива твар на земята и от всички семена с които щял да засади след катаклизъма.
Потопът бушувал шест дни и седем нощи. Потопил цялата земя, чак до върха на планината. Накрая дъждът спрял и водите започнали да утихват. Утнапищим изпратил един гълъб, да огледа. Но гълъбът не намерил земя и се върнал обратно. След това изпратил лястовица, но и лястовицата не открила земя и се върнала обратно. Накрая изпратил гарван. Гарвана отлетял, но не се завърнал. По това Утнапищим познал, че водите се оттичат и паркирал кораба.
След като успели да слязат на твърда земя, той веднага заклал овца и я принесъл в жертва (изпечена на огън и гарнирана с тамян). Боговете се събрали като мухи на мед. Когато Енлил разбрал, че някой е оцелял унищожението бил бесен. Но останалите богове, осъзнали грешката си (главно защото ако изтребят цялото човечество, няма кой да им принася жертви), го смъмрили за лекомисленото унищожение на цялата земя и в крайна сметка се разбрали, че по-мъдро е с когото имат зъб, да се разправят индивидуално. Решили, че вместо да давят всичко, по-добре е да пратят лъв, който да разкъса грешника, или мор който да изтреби добитъка и умори от глад, селото което е трън в очите, но не и цялата земя наведнъж.
Тогава Енлил отишъл при Утнапищим, благословил и рекъл „До днес ти беше просто човек. Но от сега нататък ще бъдеш като един от нас“. И го дарил с безсмъртие.
Научавайки това, Гилгамеш отново бил обезсърчен. Мисията му отново ударила на камък, тъй като отношенията му с боговете не били цветущи. Той се примолил на Утнапищим, да се застъпи за него пред боговете, но Утнапищим не склонил. На вместо това, той отправил предизвикателство – „Ако останеш буден в продължение на шест дни и седем нощи, тогава ще видим“. „Няма проблем!“ – заявил Гилгамеш и се опрял на една скала. Но тъй като бил изтощен от премеждията, веднага задрямал.
Утнапищим, познавайки човешката природа, рекъл на жена си: „Жено, понеже като се събуди, няма да повярва, печи всеки ден по един хляб и го оставяй до главата му“. Така и сторили. Гилгамеш спал шест дни. На седмия се събудил с думите „А, само си отпускам клепачите…“. Но Утнапищим посочил хлябовете. Първия бил изгнил, втория тръгнал да загнива, третия – вкоравен, четвъртия бил още влажен, петия тръгнал да мухлясва, а шестия бил още свеж.
Гилгамеш отново се отчаял и обезсърчил. Мисията му отново била осуетена, но нямало що повече да се направи. Преди да го отпрати обратно към дома му, Утнапищим дал на героя да се умие и освежи от дългите премеждия, да среши спластените си коси, след което го качил на лодката на Уршанаби и го отпратил по пътя към дома му.
На изпращане, жената на Утнапищим Далечния, прошепнала в ухото му една тайна. Имало още една надежда. Растение, цветът на което нямало да го направи безсмъртен, но щяло да възвърне младостта му. То било бодливо като роза и се намирало на дъното на морето. Зарадван, Гилгамеш завързал два големи камъка за краката си и се хвърлил във водите. Потънал до дъното, където открил цветето. Пресегнал се да го откъсне. Трините бодели ръката му, но той устоял, сграбчил го и отрязал въжетата, които държали камъните на краката му. След това изплувал победоносно.
Щастлив се качил обратно на лодката на Уршанаби и отплавал обратно към Урук. Там щял да тества цветето върху някой старец и ако то му върнело младостта, щял на свой ред да яде от него.
Пътували дълго, Уршанаби и Гилгамеш. Накрая спрели до един ручей, за нощувка. Гилгамеш влязъл да се изкъпе, оставяйки цветето на брега. Тогава една змия, подушвайки благоухайния аромат, се шмугнала и го отнесла. Виждайки, че го няма, Гилгамеш изтръпнал и потънал в печал заридал. Мисията му вече наистина била провалена и той трябвало да се завърне в родния си град с празни ръце, не успял да осъществи целта си.
Следващите месеци прекарал навъсен, опечален и отчаян от живота. Но когато му разминало, си дал сметка, че по време на своите приключения е научил много и едно от нещата, които научил е, че въпреки, че всеки човек умира, славата и геройските дела са това, което остава. За това се зарекъл и в чест на своя скъп приятел Енкиду, решил да продължи приключенския живот, да се бори с опасностите и премеждията и да защитава правдата, както и където може, пък да става каквото ще.
Отличителни белези
- Целеустремен поглед
- Героична физиономия
- Мъжествена брада