Походът „Мардук“ Част ІІ:
Храмът
Новият свят…
Блатото…
Корабът се бе ударил в малкият остров, на който се намираше входа към пещерата. Той се заключаваше в едно парче ерозирала почва и една вековна плачеща върба.
- По дяволите, швабите са вече тук! – възкликна Джейк.
- Какво те кара да заключиш това? – попита Макс.
- Елементарно. – отвърна Джейк. – Съдя така по онзи нацистки кораб, от другата страна на острова, огромният, червен флаг с черно-бяла свастика и не на последно място, по трупа на Гъливер, застрелян в челото от нацистки пистолет, ей там, до дървото.
- Да, швабите определено са тук. – потвърди Крейк.
- Вероятно вече са влезли в пещерата. – каза Дороти. – Как ще ги избегнем?
- Лесно. – отвърна Крейк. – Следвайте ме.
Той отиде до дървото, бутна ръката на Гъливер, която му беше на пътя и дръпна едно клонче, после бръкна в дупката на катерицата, която беше наблизо (върху дървото все пак!) и натисна ръчката. В кората на дървото се отвори врата, почти като на асансьор.
- И сега какво? – попита Дороти. – Как ще знаем, че долу не ни чака цял батальон нацисти?
- Ще рискуваме, заредете шмайзерите. – каза Джейк и влезе пръв.
Останалите го последваха. Подвижната платформа ги свали в пещерата. Тунелът беше вече осветен от нацистите, с електрически лампи, но от тях нямаше и следа.
- Странно. – учуди се Макс. – Не е типично за нацистите, да не оставят никой да пази входа.
- Може да са обедна почивка. – предложи Джейк.
След като се споразумяха да тръгнат по единствения възможен път, те тръгнаха. Вървяха, вървяха, вървяха, няма и десет минути и се натъкнаха на два прясно разсечени трупа.
(на нацистки войници естествено). Спряха и огледаха. Крейк провери в наръчника, после разгледа стената и каза:
- Внимание, има капан!
- О, нима!? – изрече иронично Джейк.
- Тук пише, че при този модел капани, през дупки в стената, като тези, изхвърчат големи режещи дискове и разрязват всеки имал неблагоразумието да ги активира. Пише още, че има два вида от тях – руски и китайски. Руските се активират от червени плочки, а китайските – от жълти. Този явно е китайски, тъй като тук има само жълти и бели плочки. Стъпвайте само по белите, след мен. – каза Крейк.
След като всички преминаха благополучно, Макс хвърли камък върху една от жълтите плочки. Два режещи диска моментално излетяха от процепите и изчезнаха в тъмнината.
- Бива си го този наръчник. – похвали той.
Продължиха пътя си до една по-голяма зала.
- Спрете! – каза Крейк – Може да има капан.
Той огледа, но не откри нищо и затова влезе. Нищо не се случи. Другите също влязоха.
- Сега накъде? – попита Джейк.
Имаше три възможни коридора (като не броим този по който влязоха). Крейк провери в наръчника и каза:
- На дясно, тук пише, че щом търсим статуетка на вавилонски бог, винаги е на дясно. В останалите коридори има смъртоносни капани,
Доверявайки се на наръчника, групата продължи по десния коридор.
- Чудно, още не сме срещнали пукнат нацист. – каза Джейк.
- Пукнат, жив нацист. – поправи го Макс.
По едно време Крейк извика:
- Не, Тото, спри! – в момента, в който кученцето настъпи една плочка.
Огромна циментова топка се търколи по коридора зад тях, към тях. Нашите моментално тръгнаха да тичат по коридора. В движение Крейк четеше:
- “От този тип капани има три вида – руски, немски и американски. Руските циментови топки са каменни и се търкалят само по права линия. Американските циментови топки са железни и са с топлинно насочване. Немските циментови топки са направени от кости, по леки са от руските, могат да вземат завои до 450 и са предназначени предимно за поразяване на цели от плът.” Тази явно е руска, тъй като е каменна. Това значи, че просто трябва да завием някъде.
За късмет, коридорът се разклони Т-образно, точно преди топката да размаже Тото и нашите се хвърлиха, напълно логично и естествено, в десния коридор. Топката се заби в стената и блокира, съвсем целесъобразно, другия коридор.
Нашите, от своя страна, стигнаха до помещение, разделено на две от бездънна пропаст. Спряха на ръба и.
- Хмм, това е сериозно. – забеляза Дороти. – Как ще минем?
Крейк се наведе над пропастта, замисли се, почеса брадата си и огледа тавана. След това каза:
- След мен.
Той спря на ръба, на средата на стаята и посочи куките за месо, на които висяха набучени човешки тела. След това замахна с камшика и събори изсъхналия труп от куката. После замахна отново, уви камшика около вече свободната кука и се прехвърли от другата страна.
- Хайде! Лесно е! – подкани той.
Дороти захапа Тото за врата и последва примера на Крейк. После мина Джейк и накрая Макс. След като Макс се прехвърли, един огромен къс падна от тавана и полетя в пропастта. Нашите се надвесиха и гледаха, да чуят когато падне на дъното, за да разберат колко дълбоко е всъщност. Седяха около двадесет минути, но нито звук. Накрая се отказаха и продължиха.
Стигнаха до стълбище, краят на което не се виждаше. Тръгнаха надолу. Минали бяха 30-тина до 52 стъпала, когато изведнъж стълбите се изправиха, образувайки много хлъзгав под. Нашите майсторски започнаха да се пързалят надолу (на крака) избягвайки дупките с шипове и режещите колела. От тавана се спускаха остри брадви. Една от тях разсече косата на Крейк, точно между рогата.
- По дяволите, мътните ги взели тези брадви! – изсумтя той.
Пътят свършваше. Беше като отрязан с нож. От долу минаваше река от кипяща кръв, а тунелът продължаваше от другата страна. В последният момент нашите успяха да се хванат с камшиците, за гредата над тунела и се преметнаха над реката, от другата и страна. Само Дороти не успя да уцели момента и за това с лъвски скок, отскочи, в последния момент, към отсрещната страна. Приземи се съвсем на ръба и не можа да запази равновесие. Макс обаче я улови с майсторски рефлекс, и я издърпа, миг преди да цамбурне в кръвта.
Продължиха по много дълъг и тесен тунел. Изведнъж обаче, подът се срути и нашите попаднаха в друг по малък мръсен и тесен тунел. На стената, с кръв бе написано “Семирамида”. До този трогателен надпис седеше още по-трогателен скелет с табелка с надпис “ Аз ♥ Семирамида”, заключен с верига за крака. Нашите продължиха по тунела, който не беше особено дълъг но все пак имаше да се походи. С всяка измитата крачка той ставаше все по тъмен и топъл. Миришеше на влага и кръв. Стигнаха до малка стаичка със стълби, водещи към коридора, от който паднаха тук и голяма дървена врата. Преди да влязат, Джейк забеляза нещо. Беше кървав отпечатък от военен ботуш.
Нашите извадиха шмайзерите и предпазливо отвориха вратата. Гледката вътре ни най-малко не ги учуди. Стаята излъчваше странна червена светлина. В специални канали, покрай стените течеше кръв. Самите стени, както и колоните, крепящи тавана, бяха покрити с плът, към която бяха неравномерно срастнати полуживи тела. От стените, тавана и пода се подаваха ръце, глави и други телесни части. В средата, на пода имаше начертан червен кръг и някакви странни символи около него.
- Уютно. – рече Дороти.
- Жалко, че другите не са тук, да видят това. – добави Джейк.
Крейк извади фотоапарата и засне. После нашите се приближиха до кръга. Изведнъж той пламна и там се появи странна фигура, облечена в кафяво расо с качулка, закриваща лицето и, ако изобщо имаше такова. Съществото изрече някакви думи на непознат, вероятно акадски, език.
- Здрасти. – подхвана Макс <към останалите> – Да беше сега Червената шапчица тук.
- Отново чужденци. – каза на разбираем език пазителят. – Дошли сте за статуетката, нали?
- Всъщност да. – каза Дороти и взе Тото, който хапеше ухото на една от главите на пода.
- Тогава трябва да преминете изпитанието. – продължи той.
- Супер! – възкликна Крейк.
- Добре тогава, така да бъде. – каза пазителят и изчезна.
Вратата в другия край на залата започна бавно да се отваря. От вътре помещението се чу страшен рев. Вратата се отвори на цяло и нашите видяха труповете на цяла рота нацисти, натрупани на купчина.
- Ето какво е имал предвид с това “отново чужденци”. – каза Макс.
Нашите продължиха натам. Интериорният дизайн нататък беше същият. Помещението представляваше лабиринт. Не след дълго се озоваха лице в лице с чудовището. То беше 6 метра високо и поне 15 метра дълго. В лице приличаше на нещо между череп на крава и гущер, с големи рога. Останалата част от тялото му бе направена от човешки трупове. Имаше и дълга опашка, която завършваше с три глави, сраснати за нея. Разполагаше също и с крила, направени от кости, беше на два крака и с две ръце. Едната беше въоръжена с остри нокти, а другата представляваше нещо като голям, единичен нокът, като острие, а на него имаше набучено човешко тяло.
- Готин пич! – изрази мнение Крейк и погледна веднага в наръчника.
Останалите незабавно откриха огън. Чудовището също не остана безразлично и се включи в сражението. Сега обаче е по-важно да обърнем внимание на онова, което Крейк прочете в наръчника. А то, именно, бе следното:
- Ако сте във вавилонски храм и някаква странна сянка ви каже, че трябва да минете “изпитанието”, то задължително е свързано с битка с чудовище. Вавилонците използват два вида чудовища – извънземни мутанти от друго измерение и био-механични същества, сглобени от трупове. – съвсем логично, той продължи да чете частта, която го интересуваше и:
- “Био-механичните умират, когато бъдат достатъчно повредени. При това положение обикновените автомати нямат особен успех. Би отнело дни и тонове патрони. Добър ефект имат падащите от тавана, скални масиви.”
След това, Крейк светна и останалите за начина за унищожение на чудовището. Те вече бяха поразкъсали малко звяра. От корема му висяха всякакви вътрешности – черва, стомах и т.н. To обаче беше напълно функционално.
Нашите тръгнаха по един от коридорите, после по друг, по трети и т.н. Чудовището ги следваше, а Тото висеше за крака му. Пристигнаха в малка стаичка, която хипотетично се намираше в средата на лабиринта. В това помещение, се намираше огромно сърце, което кръвообръщаше кръвта, която течеше из стаите. Крейк погледна в наръчника:
- “Ако откриете гигантско сърце в древен вавилонски храм, гледайте да не спре да бие, защото…”
В този момент връхлетя чудовището и за малко не отхапа Макс до кръста. Нашите тръгнаха да тичат по другия коридор, после по по-другия и т.н. Изведнъж се озоваха в голямо помещение, което беше като отрязано с нож по средата. От това място нататък се простираше огромната река от кръв, брегът на която не се виждаше. На тавана висяха остри сталактити, образували се от стичащата се по него, кръв.
Нашите спряха на ръба и веднага измислиха плана, който се роди едновременно в главите на всичките, както тази история, в нашите. Макс и Джейк се търколиха в страни, останалите останаха на ръба. След секунди, чудовището връхлетя с огромна скорост, при което, нашите, в последния момент се дръпнаха. То от своя страна успя да спре, съвсем на ръба. В следващия момент, Макс и Джейк се засилиха и го подсякоха. Чудовището залитна и падна от ръба. Крейк и Джейк стреляха по тавана, събаряйки няколко сталактита, които се забиха в тялото му, докато то летеше надолу.
- Беше по-лесно, отколкото очаквах. – каза Крейк.
- Прав си братко. – съгласи се Джейк.
В този момент се появи пазителят и каза:
- Вие преминахте изпитанието, свещената статуетка е ваша. – той им подаде статуетката и изчезна.
Нашите тъкмо щяха да си ходят, когато на вратата цъфна фон Рехтсхенд с хората си.
- Благодаря Ви, че свършихте мръсната работа. – каза той – А сега Ви съветвам, да предадете статуетката доброволно, в противен случай…
Още не беше довършил, когато Крейк отвърна:
- Как не, мазен червей! – замахна с камшика и издърпа фон Рехтсхенд директно в реката.
През това време, останалите обезвредиха хората му.
- Да се изнасяме. – каза Джейк.
Всички одобриха идеята. Дороти се скара на Тото, който носеше един крак (без да го яде, само го носеше) След това тръгнаха по обратния път.