27 Октомври, Вторник
Егати пътуването, егати железницата! Оказа се, че не сме били особено добре с финансите, та трябваше да пътуваме втора класа в пътнически влак. Два дена пътуване, мамата си е ебало! (с извинение за израза) И само се оплаква Мария, че неудобна й била седалката, па дима от локомотива и влизал в носа, па не знам ти още какво! Карла чете вестник почти през целия път и не обели дума, но си личеше, че беше кисела. И бавно, бавно, мама му стара, клатушка се тоя ми ти влак, па на всека спирчица, у секо село спира, па току се качат неколко баби и дядовци с по две колички домати, до съседното и въобще… Даже от едно село се качи и един дядо със коза! Да видиш ти, КАК смърдеше! И един пек, едно чудо. Пък прозореца развален, не се отваря. Чак към привечерта успя да го отвори Карла, та после не можахме да го затвориме, та цела нощ ни духа. На всичкото от горе, Мария си беше изпуснала билета между седалките и едвам не я свали кондуктора. Абе въобще, ега си ти пътуването!
И сега в едно евтино мотелче сме отседнали и утре нагоре. Па път не са построили като хората, с мулета трябва се качваме. А не е малко да му се не види, едно поне 1200 м надморска височина да има да качим. Нямаше да е толкова зле, ако не беха тия куфари с багаж. То всичко, верно, да се земе. Не бяха завивчици, не бяха покривчици, не бяха дрехи. Всичко тука в чанти и сакове е наблъскано и как ще го качиме не ми е ясно. Те тия магарета от железо да са, не знам как ще ги замъкнат. Ама айде ще видим утре.
29 Октомври, Сряда
Абе криво лево се качихме. Малко в един момент конските мухи и жегата ни дойдоха в повече, ама все пак се изтрая. Тва пеша да трябваше да го качваме нямаше да е особено забавно с целия тоя багаж. Ама как падна Мария, на една такава по-височка урва. Направо егати смеха падна. Ама какво да се прави са, смешно си беше. То пак добре, че не може да се нарани от такива работи, че ако трябваше сега тепърва и за болница да плащаме, никак нямаше да е добре. Ама най-се нали стигнахме, това е важното.
А то е ега си ти якото градче обаче, тва Волфберг. Почти не е мръднало от няколко десетилетия насам. Един готин старовремски облик, калдъръмени улички, абе имаш чувството че си се върнал с едно 50 – 60 години назад. И сега пак на мотел трябва да сме, та поне багажа да оставим, докато, докато открием някоя пещеричка. А лошото е, че и силите попривършват, а трябва да се кара на 24 часов активен ден, за да се върши работа.
Малко кофти ще е, още с пристигането си, да трябва да нападнем някой. Пък както сме и три, не малко кръв ще се изисква. Аз мисля да изкараме на животинска тея няколко дни ама ще видим дали няма само с мисленето да си останем. Еми, то ние след малко трябва да тръгваме, така, че да спирам и да се приготвям.
30 Октомври, Четвъртък
Снощи намерихме подходящо местенце, на което да установим временен щаб, докато се намери най-подходящо място за постоянно. Членове от организацията ни ще пристигнат тук след 10 дни, до когато вече трябва да сме установили постоянната квартира.
Сега, обаче, като разопаковахме багажа и ега си ти нещото значи. Карла упреква Мария със: “Забравила си да вземеш походните легла” Аз и викам, “Ти с кой акъл, мислиш, че можехме и походни легла да мъкнем, до тука” Ама на какво сме щели да спим. Ами ще си сковем нещо, ако толкова трябва. „Ама аз да не съм била дърводелец!“ Ей значи манталитет! Пак добре, че шампоана за косата не си е забравила, че тогава вече щехме да го втасаме.
Ама иначе, това не е никак лоша пещера, само дето е тесничка Не става за щаб. Може би за лятна хижа?
~ ~ ~
3 Ноември, Неделя
Търсим, търсим подходяща позиция, пък тя точно под носовете ни. Мария случайно бутна едни камъни и откри проход към, подчертавам, ебати помещенията, надолу.
Огромни, подземни пещери, направо главата да ти се замае. Сигурно ще да има тунели минаващи под целия град. И това ако не е удобно.
Е, то проход е малко пресилено казано де, по скоро широка пукнатина между скалите, ама във форма на пушек си е жив проход. Така, че е още по-идеално. Сега само малко обзавеждане да си направим, малко уют да си внесем и идеално ще стане. Тук ще могат да се правят качествени събрания, на много членове на куп, да се правят празненства по случай важни дати и подобни мероприятия. Закътано, спокойно, идеално. Само лошото е, че тука хората в градчето почти не трябва да ги закачаме, щото да не ни заподозират. Ама нищо де, според плана ми, оперативната дейност по набавянето на кръвта, ще се върши по целия свят, пък тук ще имаме огромен склад, в който ще съхраняваме скъпоценната течност – бутилирана. Да, така ще е идеално.