20 Ноември, Сряда
Мамка му и копелето бе! Сега разбрахме и от къде се снабдява с информация. Изглежда, че му помагат синовете на орисницата, дето беше проклела Карла – Малеко, Макайо и Кеони. От тях е научил много за нас. И сигурно те са го подкокоросали да ни преследва. Ама да им се не види и грозните помияри, нали тогава беха още пишлемета! Добре че, поне глупавите човеци я убиха с камъни. (до колкото знам), та поне тя да ни се махне от главата. Ама тея сега от къде знаят за нас? Някак си, явно им е оставен завет за това. Мамка му! Трябва да ги очистим при първа възможност.(хубаво поне, че публичното пространство не ги обича особено) Ама тоя пък фон Козлик ще се е погрижил да ги предпази по някакъв начин.
21 Ноември, Четвъртък
Пратихме на проклетия Виктор цяла рота наши сестри-нинджи обучени в най-древните практики на вампирско таи-джитсу, ама се измъкна чапкъна! Неубиваем е, бе мама му стара! Егати уменията, егати рефлексите трябва да има, след като сам се справя с толкова много от нас. Едвам се измъкна, ама се измъкна. А е човек на възраст, да му е не види. На към поне 40 – 50 години. Не е на 20, да кажеш нещо. Толкова ли е добър наистина, ума ми не го побира. (или е това, или някой сериозно трябва да преосмисли вампирското бойно изкуство)
Копелето избягва капани, засади, директни атаки. Какво ли не. А и с това негово оръжие дето го има… Чак започвам малко да се притеснявам. Явно, че има нещо, което може да ни нарани, дори нас. За себе си не съм убедена чак толкова, ама Карла и Мария определено са застрашени. За това най-вече се притеснявам. Какво ще се прави – не знам.
22 Ноември, Петък
Туу, да му се не види, лично му излязох. Ама пак се измъкна. (разбира се със маскировка, като на онзи от Мисията Невъзможна, за да не ме познае) Добър е, мамицата му! Бихме се в гората, на терен разположен далеч от щаба. Аз с моите добре развити умения, дългогодишно тренирана дисциплина и изключително гъвкави движения считах, че имам доста предимство. Но за съжаление, само така си мислех. Ега си ти работата. Гледаш го на външен вид съвсем обикновен козел, обаче ебАти финтовете вади! По нищо не отстъпва мамицата му. От ляво, от дясно, премета се от секъде, нанася въртеливи удари, като че от цирка е излезнал е са. А и с тая шибана кама негова, направо не си е работа. Само веднъж можа да ме доближи и да ме резне малко, ама ебати пораженията прави. Една резка през ребрата ми остави, ама рана като от както обикновен нож реже обикновена плът. Даже май по-тежка, щото знам ли аз за колко време ще зарасне и дали няма да се инфектира нещо. Дано поне медицината ми действа, щото инак лошо.
Абе к’во бе и аз бая зор му дадох. Така де, за една бройка се измъкна, ама лошото е, че все пак се. А даже и костюма му не се измачка!
27 Ноември, Сряда
Днес обмисляме разни тактики за изграждане на огромна балиста или требушет, за да атакуваме имението на фон Козлик от далеч. Това на което се надяваме е свръх естествената защита която е поставил, да не е съобразена срещу толкова отживели методи на атака. Още малко да е и ще можем да се справим с него. Ааа ма ха. С нас ли е тръгнал да се заяжда. И какво изобщо му пука за тея тъпи човеци?
А, какво става, бе? Той вече ни напада?!………..
~ ~ ~
Бая години по-късно
~ ~ ~
12 Април, Сряда
“I wanna rock!” Мамка му! С тези думи на уста се събудих. Да, в едно много странно такова положение се намирахме, след като ония кретен успя да ни унищожи. Беше дълга и ожесточена битка – прилагахме всякакви финтове и хватки. Бяхме останали вече на предела на силите си. И ние и той. И си викаме, сега е моемнта да го надвием. С последни сили атакувахме и тоя като извъря изведнъж камата, та прободе и трите ни, с три ловки движения, право през сърцето! После се изправи и оправи вратовръзката си, докато телата ни се разпадаха на съставните си молекули.
И после нищо. Тъмнина. Всякаш все още съществувахме но някак си извън времето и пространството. Без материя, без маса. Само във вибрациите на вселената някак си.
Но дори и в това особено състояние, чувството на болка и мисъл за Ерик се прокрадваше. Няма спиране това нещо. А сега се питах и какво ли е станало с Карла и Мария. Дали и те съшествуваха в подобна фрома или бях само аз. А те горките се бяха изпарили за винаги в небитието? Нямах идея, не ги усещах и това беше много доста тягостно.
Та поне, за да се облекчи малко това състояние, си вмъкнах тази песничка, малко като натрапчива идея да ми бъде и да заглушава малко поне другото.
Абе много странно състояние беше това. Някаква граница между смърт и нищо. Един вид нищо не е останало от теб. Нито някаква жива материя, не точно дух, като по фантастичните романи, ами само някаква блуждаеща енергия, носеща се като далечен спомен. Или сън…
Е, добре. Стига толкова със това, за серга. Тук смятам, да запиша, това което Карла разказа, след като успя да ни регенерира. А тя именно разправя следното:
“ Еми значи, виждате ли, тея тъпанари и крастави помиари от род на смрадливи хиени – синовете на орисницата изметоха прахта ми от пода и ме сипаха в една урна. След това ме замъкнаха и ме затвориха в кулата, дето беше предвидено да остана завинаги. И там, тялото ми се регенерира във човешката си форма, явно за да се изпълни всичко в унисон с пророчеството.
И там аз бех в едно такова положение, дето не мога да го опиша съвсем. Тялото ми лежеше, като мъртво, на одъра, а пък аз сякаш съществувах едновременно, само на енергийно ниво. Та както и да е. Това беше много, много, време, както добре знаете. И после изведнъж – огромен гръм. Чу се от някъде, който ме стресна и се събудих. Сякаш като от сън! В миг се усетих отново в тялото си.
В същия момент, едно гюле се удари в кулата и след секунди бях посипана в развалини. Как се оцелях, направо не знам, понеже бях станала чувствително… смъртна. Три дена по-късно чак успяха да ме извадят едни добри пожарникари.
После, след продължителен престой в реанимацията, най-после се свестих и една вечер се измъкнах. Всичко беше толкова странно. Толкова различно. Лутах се дълго време, насам, натам, после се сетих за кристала. Веднага дойдох тук, и го изрових. Той веднага ме регенерира, а после свестих и вас. (добре, че никох не беше помел след инцидента) Останалото вече си знаете”
Е това беше, каквото каза. И аз така си го обяснявам – явно заради пророчеството, тя е могла да се върне към живота, макар и като човек. Силният гръм изглежда е бил това, което е успяло да я пробуди след това и окончателно да я върне на себе си.
Абе важното е, че отново ни има, пак. И сега е време за разплата! Макар, че каква ти разплата?! Кой знае колко време е минало. Сигурно проклетият Виктор отдавна го няма. Дано верно да е така, че като гледам как се справихме предния път, не знам как точно сега ще е по-различно.
…
Ах, мамицата им, унищожили са складовете! Сега трябва да се излиза на лов. Мамка му! А силите са толкова изчерпани. Дали пък нещичко не е останало по шакфовете. Я да зема да вида.
Да му се не види, няма нищо! Дори мухлясала курабийка! Явно ще се ходи на лов. Е…