Ден по-късно
Обикалям си аз из гората, вървя си и какво? Изведнъж – някакви деца. Съвсем внезапно изскочиха пред мен. И като ме видяха и като се разквичаха. Добре, де – десетилетията прекарани във влажна пещера, не правят точно чудеса с външния вид, но чак пък… Помислиха ме за нещо, току що изпълзяло от гроба и побегнаха на някъде.
По всичко личеше, че наоколо, тук, из гората, има село. Защото не можеше да са дошли сами от града – твърде на мАйната си е. За това реших да го открия. Понеже не искам повече изненади.
Обикалях цял ден и го намерих чак към вечерта. (към късната вечер) Бая далеч беше. Но както и да е – приближих се, попроучих. Беше малко селце, предимно фермери, гледащи животни. Някой, може би, би казал – чудесно, тъкмо източник на храна. Не.
Смятам да стоя колкото се може по-далеч от това място. Хората са смахнати. Ето, на – само ден и вече официално ме смятат за някакъв таласъм, надигнал се от гроба, за да се храни с плътта на малки деца. До вечерта (когато ги намерих), всички врати бяха накичени с чесън и глог (отблъскващи мъртвите, както разбрах по-късно, след като пообиколих тук там и поподслушах това, онова. Добре, де, не е много културно но в случая е от поза и за двете страни)
Все пак е забавно, като се замислиш. На колко момичета се случва да дадат плод на местно суеверие?
- Ти какво прави днес?
- Лакирах си ноктите. Ами ти?
- О, нищо особено – станах, разходих се, създадох суеверие. Такива работи.
Мислех дори да се пошегувам с тях, но не си струва разхода на енергия. Пък и по-добре да стоя колкото се може по-далеч, от такива смахнати типове.
Още ден-два, по-късно
Прекрасна, мъглива утрин. Вярно, мъглата ми докарва сърбеж, но пък е толкова красива. Ще се поразходя. Дано във форма на дим, да не ме сърби толкова.
…
Гората за сега ми допада. Има нещо поетично в това, да се носиш като дим над влажната растителност, незабелязано, безмълвно. Да, нищо не подозиращата сърна, съвсем не разбра, от къде и какво й дойде. Но остана жива, все пак. Изглежда постигам единение с природата. Да, съвсем не са ми нужни онези човеци или добитъкът им. Така е много по-забавно.
О, забравих да взема дърва за огън. Но пък, от друга страна, за какво, по дяволите е притрябвал огън, на едно полу-мъртво момиче?
Ще се разходя пак.
~ ~ ~
Пак, някъде, там, много дни и нощи след това
Вярно си е, че престоят в гората ми се отразява доста добре. Чистият въздух, красивата природа, всичко това действа успокоително до известна степен. Пък и натуралната храна от дивите животни доста приятна, някак малко по-апетитна. Добре е само, че не ме ловят зарази, че ако ме хване некоя трихинелоза или шап, направо не ми се мисли.
Обаче все пак нищо не съм решила през последните дни, за това какво да правя. Където и да отида, все ще е тегаво. И тук да си стоя, пак. Ама все пак, какво? Все още нямам отговор на този въпрос? Питам се постоянно, при хората ли, или колкото се може по-далече от тях? И все не си отговарям. Да взема ли да се вестна в близкия град? Ама как с тези дрехи? На нищо не приличам. А ако ида на нощ, каква полза има? Абе май и днес няма да се реша да предприема нищо.
На следващия ден, след вчера
Е днес се случи, вече, нещо. Тъкмо бях излязла в горичките около пътя, когато от там мина един търговец с количката си и ме заговори. Приятен човек се оказа. И той, същият ми предложи да дойда с него в града. Понеже реши, нали, че нещо ми се е случило и за това съм тук, така. Аз пък взех, че приех. Съвсем спонтанно ми дойде.
Обикновено не е на хубаво, когато младо момиче, само в гората, в окъсани дрехи, тръгне на някъде, с напълно непознат, обаче – по дяволите! На мен какво може да ми направи, така или иначе. Пък и аз имам доста годинки зад гърба си, нищо, че изглеждам очарователно млада. Та както и да е, де, щом има желанието да помогне по някакъв начин – защо не. Ще трябва да скалъпя някаква по-убедителна история, какво правя в гората, в този вид, ама айде, да видим какво ще стане.
И, заведе ме той в страноприемницата, в която бе отседнал. Настани ме в стая, предложи ми храна и нови дрехи, които аз отказах обаче. (всъщност, храната приех от учтивост и за да не изглежда странно, че не се храня, но само за външен вид) А за дрехите, сметнах, че си ми е добре със старата рокля. Аз едно пране и бях ударила още на рекичката в гората, сега само и една игла да й мина и си става идеалната рокля. Така, де – когато в продължение на десетки години носиш една рокля, някак си се привързваш към нея. А и обувките от естествена кожа, доста добре държат теста на времето.
Абе сравнително свестен изглежда тоя човек, може пък да си струва да се опитам да завържа приятелство с него. Втори Ерик няма да намеря, но поне на времето имах страхотни приятели. Може би, поне към това мога да се върна.
Ех, Жико и „Рибената глава“ – какво ли е станало с тях? Толкова ми липсват…
29 Април, Вторник
Е, поне разбрах коя дата сме. Но това както и да е. Сега пак е време за решаване на бъдещето. Какво да правя? Джанго, така се казва търговецът, Джанго Толузо, иска да остана при него, понеже няма къде другаде да отида. Пък и спомена нещо, че може да се намери място за мен в бизнеса му.
Мога или да го направя или да зачезна на някъде. Ама той ми изглежда свестен и може да е единствения ми шанс за влизане обратно в обществото. За това мисля, да се възползвам от предложението му, за сега поне.
Само че, как изобщо е възможно да съжителствам с някой друг, като постоянно ме измъчват мисли и спомени за моя любим Ерик.
Мога ли да ги пренебрегна? В смисъл, да се абстрахирам от тях? Да започна нов живот? Не, никак дори. Веднъж обичала, до гроб обичала. Така трябва да бъде. (въпреки, че е малко неприложимо в моя случай) Което ще рече, че спомените не бива да се загърбват, колкото и да са болезнени.
Но все пак, трябва някак да се впиша в обществото, отново. Нещо да започна. Трябва ми някакъв смисъл в живота. Може пък да си отворя малка ферма и да започна свой бизнес по гледане на животни. Две-три хиляди говеда, 500 овци, 150 кози и 2 – 3 лáми. Да имам, тъкмо, и за храна. Знам ли?
~ ~ ~
5 Май, Понеделник
Не знам, но често се питам, така ли трябваше да стане. Май станахме по-близки с тоз Джанго, от колкото трябваше. Не, че забравям Ерик, не, никога не ще го забравя и винаги ще го обичам истински. Него и само него. Обаче все пак близостта, която поддържаме с Джанго, притъпява по някакъв начин болката. Не може да изчезне в никой случай, но поне на моменти е малко от малко по-поносимо. Но до къде може да продължи това? И до колко ще е правилно да се прави. Спрямо Ерик? Спрямо Джанго? Знам ли? Толкова е объркващо всичко. Като сме заедно с него, малко от малко се поизбива чувството за самота. Някак си така. Обаче какво? Аз мога ли да се влюбя в него? Ба, не ми се вярва. А и не смятам за правилно. Пак ще кажа – веднъж обичала, до гроб обичала. Това е положението.
Някои биха сметнали това за нелогично. Ама да мрат, псетата им с псета! Те като са смъртни и пак могат да смятат, че това е така, не значи, че аз като съм безсмъртна, не трябва. Но дали съм толкова силна? Дали не ще се поддам?
Неясно е бъдещето, мамицата му.
~ ~ ~