11 Май, Неделя
Мамка му и кофти положение! Чувствам се странно и най-вече изпитвам особена жажда специфично за човешка кръв. Опитах пак с животинска, но без малко да се задавя. Не става, някак си – вкусът е ужасен и няма ония ободряващ ефект. Човешката е една такава, абе не знам да му се не види. Толкова пристрастяваща но и толкова животворяща. Сякаш имам силите на десетима атлета по кейбър тос и една петниста планинска пума.
Ама кофти. Щото човеците са тъпи, ама все пак не са за храна. Синдикална политика, ако щеш. От друга страна обаче, натам ме влече инстинкта мамка му. Сякаш от начало за това съм била предназначена. Много по-добре реагира организмът ми на нея, от колкото на която и да било друга до сега. Абе не знам.
За сега смятам да стоя тук, в тази добре прикрита пещера, която намерих, и да се чудя какво да правя. Явно към света няма да се приобщя. Явно няма нищо за мен, там освен единия Ерик, който вече не е. Да му се не види, винаги ли ще си остана толкова самотна? Дали пък да не се замисля сериозно за воловете? Не, това включва да съм сред хората, пък аз не мога да ги понасям. Но тогава какво остава? Ах, защо нямам идеята, да го изгризат маймуните, бе?!
12 Май, Понеделник
Няма точни думи, да опишат как се чувствам. Слънцето наднича из зад мрачния хоризонт. Време е за сън, а не ми се спи, дявол да го вземе!
Цяла нощ се разхождах. Няма по-прекрасно време за разходка, от среднощ. Толкова спокойно и приятно… Разхождах се из улиците, после из гробището…
Да, гробището – вярно, макар това място неизменно да ми напомня за смъртта на Ерик, в същото време е така прекрасно. От едно известно време насам, обожавам да ходя нощем, там. Действа ми отпускащо, гледайки как спокойно спят мъртвите. Поне за миг ме кара да забравя и да се потопя в блаженото спокойствие и тишина.
Пък е и красиво. С всичките свещички и всякакви дрънкулки, които хората оставят, блещукащи в нощта. Ееххх, малките светлинки ме карат да си мисля…
Но после, пак се завръщам в реалността. Аз не мога да умра. Обречена съм тук. А сега ми е самотно и скучно!
Така добре си бях в гората, само Ерик ми липсваше. После този ПОМИЯР…! Подлъга ме отново сред хората и сега ми е самотно…
Дааа… Проклето чувство на нищета и безвкусие. А не мога да заспя, мамка му, защо!?
Чувствам се глупаво, гадно и тегаво… Стомахът ми се се свил и е хлънал навътре и леко на ляво. Не е от глад, както би си помислил нормален човек… Еееххх…
Безсмислие…. И тъга. Какво да сторя тук, сега? Отново и отново затъвам в безвкусната си, бледа действителност. А не мога да заспя! Не ми се яде. Не ми се спи. Не ми се нищо! Мога само да седя тук, и да коментирам това…
Дали някой плаче за мен? Но няма нужда – моята мечта се сбъдна и беше прекрасна. Макар сега, за во веки да гори в нивга неизгаряща пепел.
Но защо сега, стоя тук и се чувствам така? Дори не мога да заплача… Какво да правя? Какво да сторя? Какво? Може би трябва да престана да слушам тази песен…
13 Май, Вторник
Днес нещо не можах да се задържа в пещерата. Почувствах нужда да изляза и излязох. А после почувствах нужда от кръв. От човешка кръв, по дяволите! Непреодолимо желание. Защо става така? Променила съм се.
От както излязох от онази пещера, на брега на Червената страна, нещо в мен се е променило. Изпитвам много повече агресия, макар да не искам да го призная. В началото не го забелязвах, но сега като се замисля, определено е така. Мамка му, на какво ли се дължи това? Дали е на болката, заради загубата на любимия, която изгаря душата ми? Знам ли? Дали тази болка, която е била през цялото време от тогава насам, сега се трансформира в агресия? Всякакви такива въпроси се питам, но отговорът е твърде неясен. Сега пък и това желание за човешка кръв…
Беше съвсем късно, когато през парка минаваше една жена. Аз бях там, скрита в сенките, дебнех. И преди да се усетя, бях скочила върху нея, сграбчила я и захапала. С такова страховито остървение… Като… като… капенщафер*, здраво стиснал челюсти.
И тогава отново през съзнанието ми преминаха всякакви изображения, заключени в главата й. Видях живота й, като на лента. И – ех, как може да сте такива, бе човеци гадни?! Нямам думи… Само моят Ерик ли беше единствен – различен?
Но има и още. В моментите, докато държах шията й, в зъбите си, сякаш от мен, към нея, също започна да тече поток енергия на емоции и мисли. Като пелена, от безкраен огън, която я обвива. Горката – беше напълно ужасена. (както бих била и аз, ако не бях вече свинала с подобни усещания)
Е, поне жената не умря. Успях да се спра, маалко преди да е станало твърде фатално. И после изчезнах. Изпарих се като дим и се пренесох към пещерата.
Обаче тва е яка способност с виждането на мислите. Смятам да го приложа върху още хора, да видя какво ще се получи.
~ ~ ~