~ ~ ~
Тук на практика няма липсващи фрагменти, но просто никой не е в състояние да определи колко точно време е минало между последното записано и следващите и за това са така отделени.
~ ~ ~
Неизвестно кога
Явно, все пак, няма край. Стоях тук сигурно повече от вечност, но сега отново се раздвижвам. Не мога да умра. Мога само вечно да седя тук, което ми се струва някак безмаслено, вече. Така или иначе, болката не преминава нито за миг. Но какво ще правя за напред? Да се върна ли в света на хората? Какво ли има там за мен? Аз не принадлежа на него, така или иначе. Никога не съм и никога няма да бъда, дори и да искам. Пък и те не биха ме разбрали. Няма на кого да споделя какво ми е.
Ама сега се чувствам тоооолкова слаба и отпаднала. Кой знае преди колко години е било, когато за последно съм се хранила. Просто си висях и не е имало дори секунда, в която да не мисля за Ерик. И как съм се съсухрила… Трябва да се набави някаква плячка. За подкрепяне на силите. Ама как ще се измъкна навън? Ега си, на какво ми е заприличала роклята. Ама така е, при толкова висене, не е чудно. Е, да си размърдам задника, че едвам си движа ръката да пиша.
Едно куче трябваше да даде жертва, за да мога да повъзстановя силите си. Съжалявам, псе… Мамка му и гадна работа значи. Колко неща аз е трябвало да убия, за да мога да съществувам нормално, а мен нищо не може да ме унищожи. Не може да е така. Губи се баланса на природата. Вероятно и мен нещо ще се намери, дето да ме унищожи един ден. Но кога ли? И как, най-вече? Както и да е. Сега ще си поприпомня малко, как действаха функциите на тялото ми, след което пак ще намина за храна, защото определено това куче беше доста мършаво.
След още ден
Днес вече съм вдигнала нивото на силите си до необходимия предел. Само един проблем се оказва светлината, към която изглежда съм станала доста по-чувствителна. Но нищо, не е кой знае какво, ще чакам да се стъмни и тогава ще видя какво е станало със света, докато ме нямаше.
Егати, колко се е променило верно. Малкото градче, което се намираше в близост до имението на Ерик, значително се е разраснало. И архитектурата доста се е променила. Докато преди бяха някакви малки къщички, в доста случаи дървени, с широки дворчета, сега са се появили масивни предимно зидани конструкции на по няколко етажа. (наподобяват малко морското строителство от коралов камък) Дворовете са станали малко по-малки и всичките са заградени с високи и плътни бели огради с големи дървени порти. Уличките вече не са кални, ами са покрити с каменна настилка от до. За сметка на това обаче са направени много по-тесни, а постройките са разположени толкова гъсто една до друга, че имаш чувството, че се намираш в затворено помещение. Вече почти няма паркчета, а единственото по-широко място е мегдана на центъра. Малко площадче с най-важните магазини около него. Абе въобще, целият облик е различен. Мамка му, колко ли време е минало? Със сигурност е доста. Но какво е значението на променилия се свят за мен? Какво общо бих могла да имам аз със с него? Бих ли могла да се приобщя? Не ми се струва. И все пак нещо трябва да правя, защото ме има. Поне съществувам, от което излиза, че трябва да бъда. А за да бъда, трябва да правя нещо. Ама това тепърва за напред ще го мисля. Така или иначе имам цяла вечност пред себе си, за да си живея с болката в себе си.
Още ден, по-късно
Да се върна ли там, където някога беше имението на Ерик? Дори не можах да погледна натам през предните дни, да видя дали още стои. Толкова голяма тъга предизвикват всичките тези спомени. Не, може би трябва да се махна от тук. Да замина за някъде на далеч. Колкото по-далеч, толкова по добре. Да, така ще направя. Но накъде? Спомням ли си нещо въобще от географията на човешкия свят? Уж в отминалите времена съм се интересувала, кое къде е. Може би ако замина за страната на Оз. Нея май най-видно си спомням, освен разбира се Червената страна и Приказната страна. Да. Да се махам, час по-скоро, най-добре ще е.
Ама на къде ли е пътя? И как ще стигна. Пък и пукната пара нямам, а всичко се плаща в тоя свят. Съвсем не ми се вярва да са надмогнали иманярството и да са открили друг начин. Ами даже напротив, кой знае какви са станали цените. Абе няма значение, ще летя до там, ако трябва. Да, даже ако е така, най-добре да тръгвам още сега.
След още около, приблизително 24 часа
Летях някъде, към 24 часа, може би и сега се намирам някъде на път. Вероятно към средата на Червената страна. Прикрих се в една горичка, в близост до селище. Доста лесно се пътува по въздух. Сега се налага малко запасяване с енергия и пак тръгвам. Дано до ден, два да стигна границата. Не знам, на пойните птички колко им отнема, ама все ще стигна, така или иначе. За никъде не бързам.
Да видим, обаче, какво има да се яде в тази гора…
~ ~ ~
Преборих мечка, мама му стара! Е, това е, лягам си.
Няколко време след последното
Е добре, пристигнах на територията на Западен Оз. Сега в момента се намирам прикрита в задънена горичка, където човешки крак не е стъпвал, струва ми се. Поне не в тази максимално гъста нейна част. Има високи скали и една малка пещера, тъкмо колкото да се пъхнеш, да имаш един навес над главата и евентуално къде да тикнеш едно канче с боб да се вари. Иначе, от друга страна, не много на изток се пада голямо шосе, което води към близкия град. Горе долу удобна позиция.
Сега трябва да се регенерират малко сили и по-лошият проблем – да реша какво да правя след това. Да ида ли в града, при хората? Ама какво да диря при тях? От друга страна – тук ли да остана? Толкова обичах гората на времето. С Ерик често се разхождахме в нея. Беше прекрасно. Да му се не види и безкрайна тегавина! Тези спомени – едновременно толкова красиви, но и толкова болезнени.
Мога, освен, да се опитам да се приспособя за живот в горски условия. Малко храната ще е проблемна, понеже обикновено не съм свикнала и плячката да има зъби. Но не чак толкова. (Да, дадох й да се разбере, на онази мечка)
В общи линии на такива размишления се отдадох, ама не знам какво да правя и това си е. За това ще остана на позиция, докато измисля.